Bare Minimum vs. Princess Treatment: Кой измести летвата?

"Much of your pain is self-chosen."

Халил Джубран го е написал преди век. И до ден днешен като го чуеш или прочетеш някъде… ей така, боцка те леко в сърцето. А защо е така?

Живеем в странно време, време на обърнати взаимоотношения, на неизказани чувства, на бързооборотни връзки, one swipe away секс и най-странното е, че в това (исторически погледнато) лесно време… ние живеем все по-трудно, все по-далеч един от друг и все по-нещастно.

Къде се объркаха нещата?

В продължение на почти две хилядолетия грижата в отношенията се е дефинирала предимно като материална сигурност и физическо присъствие.

В това време емоционалната интелигентност, инициативата за малките неща, активното забелязване на другия, те просто не са влизали дори в речника, пък камо ли в реалността.

И идва ерата на one click away информацията. Attachment theory. Love languages. Подкасти в 2 сутринта, в които някой най-накрая казва на глас това, което ти усещаш, но не знаеш как да наречеш. Стандартите, на теория, се вдигат. Очакванията да ни видят, чуят, осъзнаят… още повече.

Но да се върнем на bare minimum-a: bare minimum не е стандарт на другия.

Bare minimum е това, с което свикваме да се чувстваме достатъчно обичани.

Искам да направя малък дисклеймър, това не е феминистка статия, написана от материално ориентирана към финансови резултати slaaaavic woman. Това е разсъждение за нормалните, ежедневните ситуации, в които някак заради стремежа "сакън да не остана сама" забравяш, че всъщност заслужаваш повече. Започваш да се радваш на малкото и нормалното, защото някъде дълбоко вярваш, че повечето някак все не е за теб. И не е възможно. Как стигна до тук, babe?

Попитах над 200 жени нещо просто. Серия от ситуации, две опции: bare minimum или princess treatment. Отваря ти вратата. Купува цветя без повод. Помни рождения ти ден. Пита те дали си добре. И докато следях резултатите, се случи нещо странно. Не се изненадах от отговорите. Изненадах се колко много от себе си открих в тях… а мисля, че и всички момичета, включили се в проучването.

Не си луда babe, не си и сама.

Каква история разказваш за себе си?

Нека си представим за секунда, че сме Esther Perel.

Ако аз съм тя, не бих питала защо мъжете дават по-малко. Бих попитала: каква е историята, която разказваш за себе си, когато приемаш по-малко от bare minimum.

Та ти си кралица, скъпа.

И тук някак между другото в главата ми се вмъква още един въпрос: всичко това, за което говорим, важи ли само за романтичните връзки?

Защото ако се огледаме встрани и по-широко, в приятелствата, в семейството, дори на работното място, моделът някак изглежда. Някои хора винаги инициират. Другите винаги чакат. И често големите промени идват внезапно на околните, защото никой не се старае да забележи, наруши личния си комфорт или рутина или промени модела си на поведението, докато един ден човекът срещу него не избухне и изчезне бързо, категорично и непоколебимо… понякога, гарнирано с болезнена истина, право в очите.

And so what, всичко преживяно и преглътнато и вътрешно безвъзвратно счупено преди "да си го кажеш" е необратимо.

Може би всъщност въпросът не е какво е bare minimum в любовта.

Може би въпросът е: в кои отношения в живота си позволяваш да даваш повече, отколкото получаваш, и решила ли си, че това е цената на щастието, или просто никога до този момент, удобно, не си го забелязвала.

Защото има разлика между избор и навик. И само ти знаеш от коя страна на тази линия стоиш.

Ctrl+Alt+Detox, защото понякога най-важният рестарт е в историята, която разказваш за себе си.

xoxo,

Angie