Седмицата, в която почти дишаш.

Усещането. Малко е подобно на излизането за първи път от летище в държава, с ултра висока влажност на въздуха. Кацналa си. Взела си багажа.  Минала си секюрити. Вече усещаш вълнението на това, че ще топнеш краченца в океанска вода. Вратата на терминала се отваря, уверено правиш крачка, поемаш въздух и … все едно нищо не влиза в дробовете ти.  Дишаш и не дишаш.

Yeppp, that’s me and you’re probably wondering how I ended up here. Аз също.

И не, това не е блогпост за нещастно за влюбване,  несподелена любов или загубена връзка. Това е история за взаимоотношения.

Всичко винаги започва от чутовна глупост, в която двама души, които явно са си премълчавали доста неща, за милисекунди се отказват един от друг. Без обяснение, без много говорене или скандали, просто с: „От тук нататък, стига.“

Момент, който твърде добре си осъзнавала, че ще дойде, защото толерантността към bare minimum отношенията ти се е опъвала с месеци по последните им фибри докато … не дойде секундата, в който всичко или се къса, или се взривява или спира (не си много сигурна кое от всичко). Дишането също.

Понеделник.

Понеделникът на шока. На объркването. На „WTF“.

Имам любима карта в Osho Tarot – The darkness. Понеделник е това. Падане в бездна, в която нямаш представа дали ще се разбиеш или полетиш, но общо взето, предусещаш първото. И се подготвяш за него – дробовете ти са стегнати. Дишането, плитко. Сърцебиенето, толкова учестено, че го чуваш като часовников механизъм зад ушите си.

В главата ти се превъртат цели разговори отново и отново и единственото нещо, което си мислиш е: „Как по дяволите се озовах пак тук“.

Вторник.

Във вторник се събуждаш с гняв. Към себе си. Към света. Към всеки мъж на тази планета, даже и към кучето. В колата гърми Berghain, Iris, Oscar winning tears, a в главата ти гърми всяка една ситуация, която си премълчала. Яд те е. Не на друг, на себе си.

Все още не успяваш да си поемеш въздух. Нещо все едно е седнало върху гръдния ти кош и няма намерение да се махне скоро.

Не това не е слабостта ти, а неприязън. По-лошото - неприязън към себе си.

Знаеше ли си? Знаеше. Той каза ли ти? Каза. Допусна ли го въпреки това? Допусна.

Сряда.

Сряда е денят, в който трябва да си в топ форма. Задачите са милион. Случват се едни от най-важните служебни разговори. Блестиш отвън, отвътре - пустош. Въпреки всичко обаче,  усещаш свободното падане в darkness-a различно. Сякаш започва да се омекотява. Няма го стремглавото събиране на скорост и тежест, а по-скоро се носиш по въздуха. И става някак тихо. Пулса ти е идея по-спокоен, вече можеш и да говориш за станалото. Да споделиш на приятелка не за друго, а просто за да го изкараш от себе си.

Четвъртък.

В четвъртък променяш обстановката. Един час каране извън града, което започва с друг мъж (plot twist,a?). Но е друго, започва с: „Какво кафе да ти взема?“. И в този, ТОЗИ момент се сещаш за едно друго кафе и коментар: „Ама не знам и не искам да помня какво кафе пиеш“ осъзнаваш, че всъщност… бате, обърка се. Винаги най-трудно е да признаеш пред себе си, че си се объркала.

Но ето – пак обърка идеята и потенциала на човека с това, което той истински е. Повярва в това, че е истински добър човек. Повярва, че има смисъл … знаейки, че той е неспособен да даде това, от което имаш нужда. Ама нали ти беше важно да е наоколо като … нещо, колкото и да е нищо.

Игнорира всички свои житейски уроци, подмина всички червени флагове заради един ПОТЕНЦИАЛ, в който ти вярваш.

Поемаш първа дълбока глътка въздух.

Петък.

Обаче мила забрави. Забрави, че някои хора имат нужда от бидон (любов, внимание, търпение), а други.. могат да дадат чашка. И да, винаги с търпение и постоянство и с цената на зверска умора можеш да напълниш бидон с чашка, но заслужава ли си? Моят отговор дори в тази ситуация е – да, заслужава си. Мисля, че никога няма да се откажа да вярвам в това и да се опитвам да приема и разбера човека срещу мен, но едно е сигурно… Този бидон остава бутнат на земята, разлят и някак мотивацията отново да го вдигнеш и започнеш да пълниш отначало към момента липсва. Не за друго, а заради теб. Заради всички дни преди днес. Заради глупостта да стигнеш до момент, в който не понасяш себе си заради някой друг, а знаеш, че с всичко, което можеш и даваш you are a queen, bitch. You are a fucking prize.

Все още те боли, но прощаваш, осъзнавайки, че ако взаимоотношенията са си стрували поравно за двама човка, те не биха били захвърлени толкова лесно. И ще останат на едно място или продължат напред в най-правилната за теб посока. Дори тя да е … тишина. Не ти се иска. Никак. Сърцето ти се свива, но в живота понякога хората, които най-много обичаш се превръщат в най-трудните уроци.

И някак Вселената отново започва да се движи. И сякаш за да ти покаже, че си fucking prize, ти пуска не едно, не две, а три предложения за работа… в един ден.

Събота.

Започваш отново да виждаш света около себе си.

Денят започва облян в зеленина, дървета, тревички. Чуваш, че птиците отново пеят. Небето отново е синьо. За миг осъзнаваш, че и пулса ти е спокоен и някъде през седмицата си изгубила този парен локомотив, бумтящ зад ушите ти. Дишаш. Наистина пак можеш да дишаш нормално.

Мислиш си за неща като консистентност в отношенията, за базово взаимно усилие, за спокойствие и за това, че bare minimum-a не само не  еготин, но и в края на миналата година си обеща, че няма да го толерираш в никой тип отношения.

Усмихваш се. Прощаваш си.

Неделя.

В неделя отново си себе си. Кафето има друг вкус. Слънцето свети по-силно. Въздуха е разреден, лек. Усещаш, че стъпваш по земята. И този път тъмнината се оказа не пропаст, а свобода.

Babe,

Понякога в живота, тялото ни учи някои истини преди самите ние да искаме и можем да ги приемем. Моята този път дойде със затаяването на дъх в моменти на тишина и не-комуникация, които говорят по-силно от думи. Бездействието вика по-силно от действието. И готовността да се откажеш от човек с лека ръка и още по-лека дума показва повече от всичко изговорено за години.

Вярвай на себе си и тялото си. Понякога моментния шок и паника на тялото ти показват, че е време старите версии на теб да умрат. И ако в този момент, четейки тези редове нещо в теб се свива, появяват се нови и нови несигурности, съмняваш се в себе си и някак ти е тясно… това значи, че нещо в теб се променя. Нещо в теб е готово за еволюция. Идва нещо ново и възможностите се пренареждат. Причината да се чувстваш така е, че вече новото ти аз не приема старите рамки, има нужда от пространство, а дискомфорта се появява не за да те изплаши, а за да ти покаже да вярваш в себе си. И ако смело крачиш напред, не позволиш да се върнеш назад към неудобната си, но добре позната комфортна зона, към края на пътя ще бъдеш нов човек – по смислен, по смел и по-добър за себе си.

Продължавай. Обещавам ти, до другата неделя ще дишаш спокойно и ще можеш да разпериш криле и полетиш отново.

Xoxo,

Angie 💋